Бележка на редактора —
Свидетелството, което ще прочетете, се надяваме да бъде първото от серия свидетелства, които хвърлят светлина в пространство, което систематично е било изолирано.
Свидетелството е анонимизирано. Хора, които са били там от началото, може би ще я познаят. За останалите името не е важно.
Важна е историята.
По тези свидетелства има да се каже много, но това при друг случай.
Ок, ще се нарека Пейтън Сойер, за да не съм потърпевша от следващите думи, защото сега живота ми е различен от този който живях. Ще започна отпред назад или може би отзад напред, вече не съм сигурна къде е началната точка.
В общи линии човек има три стълба в живота си, семейство, работа и приятели. И трите неща в моя живот бяха докоснати от ръката на миналия ми живот. Първо беше музиката, която мислех, че след време ще бъде и моя професия, но в разцвета на тинейджърските ми години беше така смачкано, че покорих всички други хълмове но не и този. Колко пъти съм заспивала с мисълта, че един ден като остарея ще се обърна назад и ще съжалявам за пропиляния си живот и въпреки това нямам силата да променя усещането, че не съм способна и достойна за това. Защо? Най-вероятно се питате и вие както мен, как е възможно влиянието на един човек да окаже такава вреда в един живот. Може, защото добре умееше да използва искреното чувство в човека да бъде добър, чист и най-вече удоволетворен от себе си и на базата на този вътрешен порив и търсене, той ГБ намери формулата да мачка личността, докато не я изтрие напълно. И до ден днешен не разбирам ако всички се превърнем в сиви и безинтересни каква полза би имало човечеството или пък Бог? О да, забравих, Господ направи всички цветя, дървета птички и пчелички еднакви. Но виждаш ли на ГБ не му е достатъчно, той имаше нужда да сътвори нещо сиво и безлично, за да може да блесне като красив карамфил наред пустоща. Да се върна в годината господня 1990, чух музика на едно събиране на Парчевич. Текста на музиката ми беше непознат, затова и не го слушах, но запях, защото с музиката дойде и онова чувство. По това време на моето развитие като човек бях доста провокативна, търсеща пътя си и носех вината на подрастащото поколение. Това беше повода аз да повярвам, че има Господ. Прозаичен, но повод. Господи колко чисто и колко истински много вярвах. Сега след 22 години, мога да кажа, че пак съм в изходна позиция с въпроса: Има ли те? И аз ли съм виновна, че бях дете и се оставих на друг да определи пътя на живота ми, считайки, че по този начин аз съм угодна на Бог. Иначе отивах в ада, не че сега не е вид ад, но говоря за ония истинския тогава. Периода в който аз трябваше да уча и изучавам и да се посветя да се изградя професионално в сферата която наистина ме вълнува, аз отдадох на църквата и на Бог. И нищо не ме интересуваше, защото ако ме интересуваше нещо друго моменталически изпитвах вина. И така докато станах голяма останах без онази субстанция, която е заложена в мен да ме прави щастлива и да предавам на хората около мен. Бях наказвана по най-подлите манипулативни скрити за околните начини и в мен остана само горчивината на вътрешното ми аз. Скрих го надълбоко и реших, че някак ще се справя, но когато заспивам или съм сама често това излиза. Ако седна да напиша песен за този момент ще започва така: "How can be my heart so broken, is this a joke or i'm just woken.." Поради зейналата дупка вътре, разбира се, че трябваше да намеря баланса на щастието по някакъв начин, та дойде ред на любовта. Поне така си мислех тогава. Проблема беше, че в едно толкова малко пространство се наложи да избирам човека с който да създам семейство. Поне имах идеали за приказка без край. Като въобще и не осъзнавах, даже не се и замислях, че един ден сваляйки маските на "честта" и "образа" в които бяхме длъжни да бъдем, за да бъдем "приети", ще се окажем напълно непознати. Спомням си преди свадбата, ГБ ни привика и нареди да сменим кумовете, които вече ни бяха купили подарък, с ултиматома, че ако изберем тях ще се наложи да напуснем църквата. За пореден път избрах църквата, защото си мислех,че напускам Бог по този начин и нараних приятелите си-кумове като им казах, че са недостойни за нас и не са пример. Господи добре, че имах възможноста да се извиня след 10 години, но факта си е факт и мен ме е срам. Срам ме е от много неща, че съм била част от тях. На всичкото отгоре от измисления сценарий се роди дете, което повярвайте ми, с нищо не е заслужило да страда, защото Дарт Вейдър е решил, че е по-голям от Бог. Втория стълб на който аз разчитах се строши. Днес като една горда майка, разбира се, че намирам начин да направя по-красив света за моето дете. Но това ли беше моята мечта? Не. Оставам с една утеха, че поне ще мога да го предпазя от психясали сектанти и измислени герои на промяната. Май забравих да ви кажа, че тези две, музиката и семейството ме определят като личност. Може би затова и така започва песента... Измежду музиката и семейството се намираха приятелите, така наречените братя и сестри.
Трудно ми е да пиша за тях, защото доста от тях ми бяха близки и сега са тук, а пък аз съм разочарована от тях, защото даже не си направиха труда да ме попитат: Защо бе Пейтън? Къде си, липсваш ми поне и т.н. но, има едно но, като се сетя, че и те са потърпевши като мен, някак си не им се сърдя много, но пак има едно но, защото ме оставиха с чувството, че никога не сме били дефакто приятели. Даже не искам и да коментирам формата братя и сестри. Днес, след 22 години, аз не мога да си отговоря на простия въпрос, вярвам или невярвам? Пoнякога вярвам и имам нужда от Люк Скайуокър и от Лукас Скот, а понякога просто си мисля, че всичко е Dust in the wind.
